Но понеже признат грях е половин грях, ще си призная, че изпаднах в него и веднага след това ще изпадна и в оправдания. 

Изпитвам тихо злорадство при вестта за предложението на Марта Георгиева - виден представител на реформаторите в Столичния общински съвет, да окачим табелка върху паметника МОЧА с обяснение какво всъщност представлява.
Докато беше в опозиция, Марта яростно настояваше за събарянето му и даже нощем активно се упражняваше в бояджийство върху него. 
А сега вече не иска да го събаряме?
Политическите й съотборници изпаднаха в ярост и я обвиниха в предателство.

Как да не си спомним за пролетарския поет Смирненски и неговата “Приказка за стълбата”?
Но като си я припомним, трябва най-после да осъзнаем, че е писана от пролетарий за пролетарии. 
А тях вече сме ги виждали най-горе на стълбата да ни управляват по пролетарски и знаем какво следва от това.

Драги реформатори, не е предател вашата Марта. 
Просто сляпата Марта прогледна. 
Властта й отвори очите, така да се каже.
Като се качи горе, Марта разбра, че властта не е възможност да изпълняваш личните си желания. 
Властта е отговорност пред всички, а не само пред тези, които са те избрали. 
Властта те превръща в последна брънка от една стара верига, проточила се десетилетия назад. 
И ти се налага да продължаваш веригата на държавността, в която се уважават интересите на всички - а не с пролетарско безочие да налагаш своите предишни разбирания, които обикновено са тесногръди и обслужват само една част от населението.
И научаваш, че качвайки се “горе”, се обвързваш не само с настоящето, но и с миналото, и с бъдещето.
Как да спазиш своите обещания, но и да не нарушиш държавните споразумения и договори, подписвани преди теб?
Много просто, измисляш... табелка!

Сега вече Марта е разбрала какво означава изразът “тежка е царската корона”.
Макар че на нея ще й тежи не корона, а табелка...