Постинг
16.07.2017 12:04 -
ЗА БЕЗКРИЛИЯ ЧЕТИРИЪГЪЛЕН ПЕТО@ЙНИК,
или как Людмила Живкова задължаваше творците да бъдат свободни
За броя на ъглите и @йовете на паметника няма да споря, всеки е свободен да ги изкарва колкото си иска - и все ще е ясно за какво става дума. Но ще си позволя да обърна внимание върху един интересен период от развитието на българската култура – шестте години от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 г., когато тя беше ръководена от дъщерята на Тодор Живков. Може и някой да е описал този период, но не ми е попадало. Много може да се разказва за новаторските идеи на Людмила Живкова за културата, за влиянието на източните култури върху възгледите й, за кръжеца от амбициозни и често безскрупулни подмазвачи, под чието влияние беше попаднала. Но това, което ни интересува в момента е, че този паметник е рожба на именно този период.
По-възрастните сигурно си спомнят девиза ”Единство, творчество, красота!”, с който ни проглушиха ушите и на който трябваше да се подчини всеки културен деец, за да успее. Задължително за творчеството беше да се отбелязва по някакъв начин спиралата на еволюцията, а не революцията.
Людмила Живкова беше последният естетически критерий и върховната художествена комисия - това се знаеше от всички дейци на културата и всички се опитваха да подредят творчеството си по нейните неясни и непредсказуеми изисквания. Това се отнасяше с особена сила до подготвяното с години честване на 1300-годишнината на българската държава през 1981 г. В общия случай принципът беше – играй си на символика, но за да приемат творбата ти, трябва да я обясниш предварително. Особено желателно беше да се прави връзка между минало, настояще и бъдеще – кой както ги вижда и разбира.
Нашите творци, възпитавани в продължение на десетилетия в оковите на “социалистическия реализъм” се бяха пошашавили. След като компартията им беше отскубнала крилата, сега им ги пришиваха насила. На всичко отгоре изборът им беше дали да предизвикат недоволството на Тодор Живков, или на дъщеря му. Ха сега, де!? Носеха се слухове за разправиите между двамата, за недоволното ръмжене на Москва и никой не можеше да предположи докога Живкова ще може да развява странния си байрак. Неочакваната смърт на Людмила на 21 юли 1981 г. сложи край на всичко. Случайно ли беше съвпадението, или зли сили се погрижиха да се случи, все още не е ясно.
Но паметникът 1300 години България беше вече почти готов - сакато подчинен на заповяданата свобода. И който се чуди на странните му неестетически решения, нека прочете интервюто на проф. Старчев от 2012 г., в което прозира всичко, което казах по-горе. Включително и това, че самият той не е доволен от него. Що се отнася до конкретния спор – да се премахне ли паметникът, аз съм за събарянето му.
Околната градска среда възпитава естетически вкус, а щом и самият автор на паметника не си го харесва, какво повече ни е нужно? Който иска да се съхрани историята, в днешно време човечеството е облагодетелствано, както никога досега – има достъпен интернет, има снимки, има звукови и картинни файлове. Бъдете спокойни, нищо няма да изчезне за поколенията. Дори ще ги заринем с океан от информация.
http://www.dnevnik.bg/intervju/2012/08/20/1889719_valentin_starchev_skulptor_na_monumenta_pred_ndk_tozi/
За броя на ъглите и @йовете на паметника няма да споря, всеки е свободен да ги изкарва колкото си иска - и все ще е ясно за какво става дума. Но ще си позволя да обърна внимание върху един интересен период от развитието на българската култура – шестте години от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 г., когато тя беше ръководена от дъщерята на Тодор Живков. Може и някой да е описал този период, но не ми е попадало. Много може да се разказва за новаторските идеи на Людмила Живкова за културата, за влиянието на източните култури върху възгледите й, за кръжеца от амбициозни и често безскрупулни подмазвачи, под чието влияние беше попаднала. Но това, което ни интересува в момента е, че този паметник е рожба на именно този период.
По-възрастните сигурно си спомнят девиза ”Единство, творчество, красота!”, с който ни проглушиха ушите и на който трябваше да се подчини всеки културен деец, за да успее. Задължително за творчеството беше да се отбелязва по някакъв начин спиралата на еволюцията, а не революцията.
Людмила Живкова беше последният естетически критерий и върховната художествена комисия - това се знаеше от всички дейци на културата и всички се опитваха да подредят творчеството си по нейните неясни и непредсказуеми изисквания. Това се отнасяше с особена сила до подготвяното с години честване на 1300-годишнината на българската държава през 1981 г. В общия случай принципът беше – играй си на символика, но за да приемат творбата ти, трябва да я обясниш предварително. Особено желателно беше да се прави връзка между минало, настояще и бъдеще – кой както ги вижда и разбира.
Нашите творци, възпитавани в продължение на десетилетия в оковите на “социалистическия реализъм” се бяха пошашавили. След като компартията им беше отскубнала крилата, сега им ги пришиваха насила. На всичко отгоре изборът им беше дали да предизвикат недоволството на Тодор Живков, или на дъщеря му. Ха сега, де!? Носеха се слухове за разправиите между двамата, за недоволното ръмжене на Москва и никой не можеше да предположи докога Живкова ще може да развява странния си байрак. Неочакваната смърт на Людмила на 21 юли 1981 г. сложи край на всичко. Случайно ли беше съвпадението, или зли сили се погрижиха да се случи, все още не е ясно.
Но паметникът 1300 години България беше вече почти готов - сакато подчинен на заповяданата свобода. И който се чуди на странните му неестетически решения, нека прочете интервюто на проф. Старчев от 2012 г., в което прозира всичко, което казах по-горе. Включително и това, че самият той не е доволен от него. Що се отнася до конкретния спор – да се премахне ли паметникът, аз съм за събарянето му.
Околната градска среда възпитава естетически вкус, а щом и самият автор на паметника не си го харесва, какво повече ни е нужно? Който иска да се съхрани историята, в днешно време човечеството е облагодетелствано, както никога досега – има достъпен интернет, има снимки, има звукови и картинни файлове. Бъдете спокойни, нищо няма да изчезне за поколенията. Дори ще ги заринем с океан от информация.
http://www.dnevnik.bg/intervju/2012/08/20/1889719_valentin_starchev_skulptor_na_monumenta_pred_ndk_tozi/
В Болгарии все красные…
На Коледа с Джендо, или защо путинофилит...
Повтарящи се с обратен знак истории
На Коледа с Джендо, или защо путинофилит...
Повтарящи се с обратен знак истории
Няма коментари
