Само преди стотина години всички занаятчии в европейските държави са били частници. Да си частник означава сам да определяш цената на това, което продаваш на пазара. Продават се стоки и услуги. Стока са предметите като ябълките, доматите, платовете, обувките. Услуга е да ушиеш дреха, да поправяш обувки или автомобили. Както всеки хлебар е определял сам цената на хляба, който продава, месарят – на месото, шивачът – цената на труда си да ушие дреха, така и лекарите сами са определяли цената на лечението на болните хора - пациентите. Ако нямат пари, хората не са си купували скъпо месо и не са поръчвали на шивача да им ушие нови дрехи. А ако нямат пари да си платят на лекаря, за да ги излекува?
Болният човек не може да работи и тогава цялото му семейство е заплашено от глад. В онези времена най-бедните хора са умирали даже от болести, които могат да се излекуват. Само че никой не е смятал, че е длъжен да ги лекува безплатно – освен ако лекар от добро сърце не ги съжали. Но като се разчуе, че лекува без пари, е наставала такава навалица от бедни при него, че му се налагало да спре, защото и той трябвало да изхранва семейството си.
И сега има държави по света, където бедните хора са много застрашени, ако се разболеят. Всяка държава търси начини да реши този проблем.
Обикновено когато в едно семейство някой се разболее сериозно, членовете му правят всичко възможно, за да съберат пари за лечението му. Спират да харчат пари за неща, които не са много важни, пестят и дори се лишават от някои неща, за да го спасят. Всяко дете ще се съгласи да не му купят веднага обещаната играчка или колело, ако татко му има нужда от скъпа операция, нали? Татко е много по-важен от някакво си колело. Такава постъпка е израз на обич и привързаност към близките и се нарича семейна солидарност.
Там, където работят, хората се познават и много често са приятели. Ако някой от тях се разболее, колегите му са разтревожени и са събирали пари, за да му помогнат да плати лечението си. Това е израз на приятелството, което се създава при общата работа. Нарича се професионална солидарност.
Само че такива неочаквани разходи често са нарушавали семейните планове на хората и тогава им хрумнала умната мисъл да си направят “взаимоспомагателна каса” – да събират месечно по малко пари от всеки, та като се наложи на някой от тях да се лекува, да не им се провалят плановете. Като се излекува и започне работа, човекът си връщал взетия заем.
По този начин са били създадени първите “здравни каси”, които функционират и до днес в страните на Западна Европа - но с течение на времето условията за участие в тях са много променени.
Събраните пари са били поверявани на доверени честни хора, за които колегите им са били сигурни, че няма да злоупотребят с тях. Когато в касите започнали да се събират повече пари, им хрумнало, че не е лошо те да се използват за някаква дейност, която носи печалба на касата. И така към държащите общите пари освен изискването за честност се добавило и изискване да знаят и как да правят бизнес с парите. Така някои каси станали доста заможни благодарение на честното и умело управление на общите пари. Тогава участниците в касите започнали да помагат на най-бедните си колеги, без да искат от тях да връщат парите, похарчени за лечението им. Отначало като отделни изключения, във вид на благотворителност, после решили да определят праг на бедността и плащали лечения на някои членове на касата като социална помощ. Преди това помощи за бедните са събирали само църквите. Т.е. – вместо да се разчита на случайните и несигурни дарения в църквите, касите са се превърнали в социални институции за някои свои членове. А накрая решили, че е най-добре да увеличат месечните вноски и всички да ползват общите пари, без да си връщат заемите. Никой не прави сметка кой колко пари е внесъл. Защото – кой ще се разболее нарочно например от туберкулоза или менингит, та да ги ползва да се лекува? Когато е здрав, човек винаги намира за какво да похарчи парите, които изкарва. Малко са тези, които отделят пари настрана за “черни дни” и не се съблазняват да ги похарчат всичките. Чрез тези каси всъщност членовете им се подсигурявали за тежките времена, когато ще са болни. Затова вноските се наричат “осигурителни”.
Така се е появила “безплатната” здравноосигурителна система, но в миниатюрен мащаб. Когато медицината напреднала, се разграничили отделните лекарски специалности и били създадени скъпи лекарствени препарати. Изградили се големи болници с модерна апаратура и лечението поскъпнало още повече. Тогава здравните каси преминали от професионален на териториален принцип и всеки можел да участва в местната каса. Създадени били и закони, които да определят колко пари да внася всеки (здравни вноски) и колко скъпо лечение да може да ползва срещу тях. Днес всеки човек, който работи и получава заплата, е длъжен да плаща не само данъци, но и здравни осигурителни вноски. Когато е здрав, той помага на болните в момента. А когато той се разболее, другите помагат на него. Всяка общност рано или късно стига до взаимопомощ. Взаимопомощта е проява на солидарност към човешкото същество в нужда и се нарича “хуманност”.
А тъй като най-ценният капитал на една държава са хората в нея, постепенно се е стигнало до решението родителите да не плащат здравни осигуровки за децата си, а да ги плаща държавата от общите пари. Същата безплатна грижа получават и бременните майки, преди да родят децата си.
Държавите, които членуват в Европейския съюз, се наричат wellfare states – страни на благоденствието. Това означава, че те са изградили солидарни и социални системи, които имат грижа за здравеопазването и образованието на най-бедните хора в обществото, каквито има навсякъде. България е член на този съюз на най-богатите държави в света. Затова ние трябва да поддържаме тези системи и да се гордеем с тях.