или “за чий” ни е предсрочен вот?
Изминаха година и три месеца от съставянето на правителството, а неуморни коментатори вече обсъждат щяло ли да има предсрочни избори. Дори един обяви, че сме били в средата на 4-годишния му мандат.
Сериозните анализатори са единодушни, че по отношение на най-голямата партия едва ли ще има съществена промяна – очаква се отново тя да бъде най-силната. Промяна би настъпила в присъствието на малките партии в парламента, които обаче нямат капацитет да оказват голямо влияние върху политиката на ГЕРБ.
И въпреки това най-сериозно се обсъжда вероятността за предсрочен вот 2 в 1 и какви биха били ползите от него.
В статията си във в. “Труд” уважаваният за обективността си журналист Евгени Петров коментира няколко положителни страни на предсрочния вот, като стига до извода, че намаляването на броя на партиите и коалициите в парламента ще повлияе добре на политическия ни пейзаж.
Но дали е така?
Все още звучат в ушите ни широко разгласяваните от медиите недоволства на различни неправителствени организации и “активни граждани”, че се чувствали непредставени в парламента, който бил “узурпиран” от системните партии. Гражданските увлечения стигнаха дотам да отричат политическите партии, да говорят за тях като за вредно обществено явление и така предизвикаха появата на всякакви “граждански съвети” към партийните структури. Пълната несъстоятелност на тези “съвети” вече се доказа - но затова пък една от големите претенции на шареното ни гражданско общество е задоволена от този парламент.
Като изхожда от общоприетото мнение, че предсрочни избори може да има само ако партия ГЕРБ пожелае, г-н Петров изброява три основни причини за такова тяхно желание:
Първата причина - за да получи по-голяма подкрепа заедно с РБ (без ДСБ).
Вярно е, че мнозинство на две политически сили ще даде по-голяма стабилност на управлението от сегашната. Но пък това би активизирало партиите в опозиция. В момента социалистите имат свой представител – АБВ, и дори министър, който управлява социалната сфера – а тя е тяхната запазена идеологическа марка. По този начин западащата БСП, която се надява все някога да се съберат отново с АБВ, е лишена от възможността да критикува правителството за слаба социална политика. А най-новата ни история показа, че популистките критики в социалната област са особено заразителни.
Втората причина – трудната задача на ГЕРБ да балансира между осем парламентарни групи, която водела към “неприемливи компромиси”.
Неприемливи, но за кого? Оказва се, че ГЕРБ може да си позволи да направи тези компромиси.
Не мога да приема Меглена Кунева, може би най-опитният администратор в държавата, за компромис. Нито Бокова, която е единственият ни кандидат с някакви шансове за поста генерален секретар на ООН.
Имиджът на “мъжкаря” Борисов ни най-малко не може да пострада, когато казва “йес”.
Неговото “йес” не е от позицията на слабия – каквато беше някога г-жа Кунева в ЕС, а е “йес” от позицията на най-силния в България. Това е позицията на разбиращия, на сговорчивия и отговорен държавник.
Третата причина – избори за отклоняване на вниманието и изпускане на общественото напрежение, според мен е най-несъстоятелната.
От какво да се отклонява вниманието?
Обществено напрежение няма, защото обществото се научи да различава същественото от несъщественото. Дребните скандалчета, в повечето случаи създавани изкуствено и раздухвани от медиите, омръзнаха на всички.
За съжаление политолозите ни, които масово са партийно обвързани, силно надцениха някои политически сили и силно подцениха други. Сега им е трудно да си го признаят, чудят се как да излязат с достойнство от положението и доста неубедително се опитват да обосноват нужда от нови избори. Това е валидно особено за тези, които продължават да се надяват, че дясното (в лицето на ДСБ) можело да събере нови сили.
Истината е, че сериозните десни хора отдавна припознаха ГЕРБ като дясна партия и я подкрепят. А последните вярващи, останали да подкрепят ДСБ - въпреки многото трикове и лъжите за връзките с КТБ, няма да могат да преглътнат шизофренията на досега “непокоряваните политически абсурди” – по сполучливия израз на г-н Петров.
Какво е положението в страната?
След промените в Конституцията се очаква тази година парламентът да приеме и промените в съдебното законодателство. Очакват се положителните промени в здравеопазването и образованието. Икономическите анализатори съобщават за икономическо оживление. В енергетиката също се работи активно и се чакат резултати. Европейските фондове се усвояват усилено и въпросът какво сме щели да правим, след като приключат, ми прилича на въпроса: Защо живеем, след като ще умрем?
Ще спра дотук и ще запитам:
Кой безумец ще блокира всички тези дейности в разгара им и насред сложната международна обстановка, пред заплахата от бежанската вълна, ще ни подложи на тримесечно слабо управление (по презумпция) и ще вкара държавата в нови разходи и нови скандали за изборни машинации?
И всичко това – за да бъдело после по-лесно на партията му да балансира?
Няма да е Бойко Борисов, това е сигурно.
Крайно време е българската политологическа мисъл да спре да го подценява и да осъзнае, че в лицето на премиера Борисов имаме един държавник, който не се вписва в клишетата й.
Те са толкова елементарни, че се съмняваме дали наистина става дума за мисъл.
